Защо харесвам сцената?
Сигурно заради удоволствието едновременно да бъда там и да ме няма.
Там, заради очите, които гледат, заради гласа, който звучи…
И не там  – заради думите, които са на никой и музиката, която поражда материя през своята безтелесност.
Мисля, че и поезията, и музиката са сгъстено познание. Ключ, който не ти принадлежи. Дарба, която не е твоя и затова трябва да се споделя.
Винаги съм се чудила как хората се събират, за да мълчат и гледат заедно, за да мълчат и слушат в едновременност, преживявайки индивидуалното чрез своята  всеобщност.
Дали ритуалът на изживяването, което е на ние, но и на теб, не подсилва чувствата, така както инструментите в оркестъра разрастват всяка тема и звук, довеждайки ги до тяхното съвършенство?
Бих искала да видя не само тишината, но и цветовете на затаеното заедно, в което всеки живее себе си, пристъпвайки в другия. Ако имах очи за това съзаклятие, сигурно щях да съзра многобройните му пулсации и форми  извън  играта “осветворяване” върху битието на сцената.
Сега мога да ги отгатвам.
Магията принадлежи на изкуството, а то се случва в границите на избраното и подарено от другите смълчано време.
Да се смълчиш пред нещо или пред някого е акт на споделяща любов. Тя е почти Божествена, защото очаква, но не иска нищо.
Колкото повече се повтаря нейното безмълвие, толкова повече расте и силата на  творящия огън.
Артистът търси сцената и сцената търси артиста. А  двамата копнеят по своята публика. В сливането на безмълвието с гласа, на тишината с музиката, на цветовете с мрака и на притихналите с танцуващите тела, се случва  невидимото “после” и “над”, което дописва всяко произведение и е цел на всяко изкуство.
Интимната публичност и общността на тази интимност са техните велики кодове.

Понякога обичам повторенията.
Както снощи. В  университетския театър на Нов български университет.
Сцената бе друга. Вдъхновението ново. Спектакълът - уж вече преживян. А поводът 40-годишнината от създаването на първия български електронен орган от Симо Лазаров..
Но синтезаторите и органът прииждаха, виолата извайваше, ударните изригваха безмилостно, китарите дописваха и спомняха, саунд дизайнът рисуваше, а цветовете оркестрираха в електронни синкопи.
Музиката дойде чрез изпълненията и композициите на проф. Симо Лазаров, доц. Росица Бечева, Николай Плачков, Стела Атанасова, японеца Исао Томита и неподражаемия Вангелис - в “Келтска приказка”, “Птицата”, “Прелюд”,”РоСтел”, “Сливания с приказността” и “Възхвала на Бах”.
Инструментите вилнееха под техните пръсти със съучастието на Самуил Пилев (китара), Явор Лазаров (синтезатор), Яни Стратев и Георги Михалков  (китари), Христо Михалков (бас), Венцислав Иванов (ударни), Симеон Иванов (тонрежисура) и Венцислав Йорданов (ръководител звук).
За предизвикателството да изтанцуват музиката се погрижиха Илиана Петрова-Салазар и Мишо Паунов в своя пърформънс. Думите бяха на Силвия чрез “Пришълка”. А промисълът – вероятно на всички, които носят души и  “пера”.
За да летят, да пишат и да обличат гласа.