Защо трябваше до такава степен да се обезличи културата? Това е много тъжно и се чудя, но знам какъв е отговорът. Интелигенцията е винаги тази, която пречи да се управлява лесно един народ. И ние сме една опасност за управляващите, което е много тъжно, защото няма по-важно от културата на един народ. Това е старо клише, но за съжаление е много вярно. Много трябва да внимаваме, защото най-лесно е един народ да изпростее и това е най-опасното, казва музикантът Мартин Пантелеев.

Откъс от разговора с Мартин Пантелеев можете да чуете тук

Разговаряме с него в стаята на главния диригент на Софийска филхармония минути след първата му репетиция с оркестъра за концерта му, на който ще бъдат изпълнени Робер Гроло – Концерт за виолончело и оркестър /премиера/ на Робер Гроло със солист Анатолий Кръстев и “Планетите” на Густав Холст. Мартин казва това не в началото на разговора ни, а достига до тази констатация след като сме обсъждали други важни неща за музиката и изкуството въобще. Има своите обяснения, но гледа на проблема и като световен музикант – диригент, цигулар и композитор.

„България има най-много концертмайстори

в престижни оркестри по целия свят, няма друга такава нация, дори Русия, дори Румъния няма. Българи имаме в Концертгебау, Ковънт гардън, преди това имахме в Метрополитън опера, Щутгардското радио - Мила Георгиева, Йоан Каменарски, Виенската филхармония – тази сензация, която направи Албена Данаилова. Това са наистина таланти – винаги ми е било мечта да събера някак си тези хора. Проблемът е друг – кой къде ще седне , казва през смях Мартин по начина, по който преди време пред „Въпреки” говореше и брат му Веселин Пантелеев - Ешкенази и също като него споделя: „Според мен това се дължи на нивото едно време в Музикалното училище и в Консерваторията. Това за мен беше единственият позитивен момент на комунистическия строй, че те толкова много поддържаха изкуството и това не може да не се усети. Сега е много по-трудно, но хората, които тогава бяха обучавани сега са на тези топ позиции в целия свят. Това е истина. Аз съм страшно благодарен, че съм имал възможността. Ето сега в Германия дъщеря ми, макар че спечели миналата година награда във Фридинхафен, тъй като там няма музикална гимназия, както е Музикалното училище, предимно се изучава музика. В Германия това започва от 18 годишна възраст, дотогава човек трябва сам да се грижи за детето си, ние непрекъснато плащаме частни уроци, даваме много средства. В Германия е много по-трудно и изисква особено постоянство. В България това беше уникално и продължава да бъде, трябва да го пазим много.

В Германия се прави много за публиката от много ранна възраст.

Ето, както Фортисимо фамилия – това, което прави Максим Ешкенази. Правят чудесни неща, но това е съвсем от скоро. В Германия това съществува години наред. Освен това в Германия има над 150-200 години история на класическата музика, в това отношение ние сме исторически изостанали. Нямаме шанс да се сравняваме с такива държави и самата публика също. В Германия един Брамс, Бетовен или Моцарт, това са божества. Не са просто композитори, те са зачитани за нещо свещено! В България ние също оценяваме техния талант, тяхната музика, но все пак манталитетът и разбиранията ни са доста по-различни от техните и това е разликата.  Респектът, който будят класическите музиканти е огромен. В Германия те са на огромен пиедестал и като кажеш, че си класически музикант, хората те уважават много и зачитат много труда ти и знаят трудностите. В България не съм много убеден, разбира се има хора, които ходят на концерти и поддържат музикантите, но това е тъжно малко. Най-лошото от всичко е, че медиите, както и правителството не прави нищо, за да поддържа културата в България, както беше едно време”, не без огорчение коментира Мартин Пантелеев.

Но се връщаме към репетицията, към „Планетите” на Холст. Стоейки в залата усетихме, че не е съвсем доволен, макар че изискваше и даваше много. „Честно казано това е винаги проблем при първи репетиции, защото докато се запознаем с текста, докато навлезем в самия дух на произведението. Музикантите, тъй като работят страшно много, имат малко време за самоподготовка и първите репетиции, наистина, са игра на нерви и иска време да си пожелаем повече време за подготовка, за да може по-бързо да работим и да се справим. Оркестърът е огромен, много е трудно да се балансират инструментите. Партитурата е много масово композирана с могъщи динамики, с динамически контрасти и това е много трудно да се постигне при първа репетиция. Аз съм доволен, че успяхме грубо да се запознаем с материала. Аз съм сигурен, че много бързо ще се справим”.

Все пак е толерантен и разбиращ Мартин.Той знае цената на усилието да бъдеш добър, за да постигнеш целта си.

Не крие и музикантското си, и човешкото си пристрастие към „Планетите”,

както и максимализма си да се получи страхотно. „Последно го свирихме заедно преди пет години. Пиесата даже в България не е никак позната и се надявам, че ще има интерес. Това е най-изпълняваното произведение на английски композитор, въобще. И за мен е едно от най-красивите. Изпълнено с различни контрасти, виртуозни моменти, обаче, към това и много романтика, много нежни мелодии. Изключителна, изключителна пиеса и с много драматургия. Тъй като се интересувам и от астрология и от античните богове – комбинацията е уникална. Това го прави едно от най-красивите произведения.

С участието на Симо Лазаров ще се получи и зрителен ефект, той ще допринесе за още по-богатата картина на произведението. А Симо Лазаров е блестящ музикант и съм сигурен, че ще се получи прекрасна комбинация. Ще бъде с визуални ефекти и саунд-ефекти. Ще бъде много ефектно и много модерно. Ще бъде абсолютно влизане в Космоса”, говори с невероятен възторг към музиката на Холст диригентът. Няма как да не му вярваме. Дори в този много работен първи момент с оркестъра той беше в музиката на „Планетите” с внушенията си към оркестрантите. А Симо Лазаров неотлъчно го следеше.

Симо Лазаров по време на репетицията за концерта

Вероятно заради емоцията от първата репетиция или от специалното отношение към произведението Мартин сподели в малката диригентска стая и доста съкровени неща. „Занимавам се, чета много, интересно ми е. Като човек и артист – има много трудни моменти в кариерата в живота си.

Ние сме хора между материалното и нематериалното,

непрекъснато. Тази комбинация е много трудна за издържане, особено при днешния начин на живот на един диригент. Непрекъснато съм в коли и в един момент има една умора. Аз намирам утеха в медитирането, гледайки звездите и мечтаейки си отговаряйки си на неотговоряеми въпроси. Заради това ми е интересно. Хубавото е, че няма отговори – има само мечтания. Ние, всички, живеем в този мечтан сън, бих го нарекъл. Именно заради това се интересувам. А за Античността, разбира се, всеки би трябвало да знае кои са боговете. Особено, работейки сега над тази пиеса – това ми помага много за изработването на драматургия, за замисъла на това произведение. На периоди съм и аз като разкъсан. По същия начин и с религията. Има моменти, когато при един красив акорд до мажор или ре мажор, когато съм близко до Малер или до Брукнер, тогава, наистина, вярвам в Божията сила и мечтата ми е, вярата ми е, че ако има такъв свят, ако има Бог, това е този акорд. Това е безвремие, това е музика.

За мен музиката е винаги божествена.

Разбира се, това трудно се постига и тези състояния, рядко ми се отдавало – това е наистина една медитация, едно навлизане в истинската същност на музиката, на идеята за музиката. Но има дни, в които съм, не знам какъв съм, непрекъснато търся нещо, което, както казах не може да се открие. Именно заради това предопределеността…отново не съм сигурен. Чрез музиката говори Бог – абсолютно. Човек има контакт и с близки, които вече не са сред нас, а и още по-назад може да се върне във времето. Времената на Моцарт, на Бетовен, на Бах, особено Бах с неговите грандиозни, аз не мога да кажа нещо повече за Бах, освен, че той е Бах…И е уникално.

Аз самият като композитор и диригент напоследък все повече усещам, че съм част от този Космос. Много малка прашинка е всеки един от нас. Но тази една прашинка в мое лице се е отзовала на Земята и аз се чувствам като един трансформатор, през който минава енергията и аз се опитвам, не знам дали ми се отдава, но се надявам, да давам това, което чувствам. Това, което усещам от Космоса е понякога толкова силно, че ми е трудно като наелектризиран съм. Но това са и най-хубавите моменти, тогава човек усеща безвремие, тогава усеща тази, както кабалистите говорят, светлина, вечната светлина. Това са моментите, които ме карат да продължавам музиката, както казвам, особено днешният век, изпълнен с какви ли не трудности”, споделя Мартин Пантелеев с особено чувство за това усещане.

И продължава в тази посока, но вече като контакт с публиката.

„В една концертна зала самите хора излъчват енергията,

която, както ние даваме музиката, те дават положителната енергия или желанието да облъчат и тази симбиоза е най-магическото нещо, което може да го преживее човек само в една концертна зала или опера, както и в театъра, разбира се. Но там има една граница, все пак, театърът е материален и се говори на определен език.  Музиката е нещо, което е космическо, в смисъл, че това е един универсум, това е един свят сам по себе си, който няма нужда от думи и докосва точните емоции на човека, които не са екстровертни, а интровертни и тази вътрешна светлина е всъщност тайната ми е било винаги цел да постигна. Това е винаги много трудно и зад този процес стои огромно, както и днес, вие виждате колко трудно се започва – диези, бемоли и забързване и забавяне – човек накрая трябва да постигне този съвършен момент, който е наистина много далечен, но се получава”, говори Мартин убедено и вдъхновено.

Преди по-малко от седмица на организирания от него фестивал в град Барт до Берлин той се включи като цигулар в първия концерт за отбелязване на 30-годишнината на знаменитото джаз трио „Акустична версия”, създадено от Антоний Дончев и Христо Йоцов. Антоний анонсира събитието преди седмици пред „Въпреки”. „Джазмен е много силно казано, аз, наистина, аз съм голям фен на „Акустична версия” и винаги ми е било мечта един ден да свиря с тях, но никога не съм вярвал, че един ден ще се случи, но съм им страшно благодарен, че те възприеха тази идея.

Джазмен е много силно казано, но беше много приятно преживяване”.

На въпрос за комбинацията му между диригент, композитор и цигулар, Мартин отговаря: „Комбинацията е съвсем елементарна, това се нарича музикант и артист. Аз съжалявам, че вече от многото ангажименти като диригент по-малко време намирам да поддържам цигулковата си форма, но бях много изненадан сега на фестивала в Германия - непрекъснато свирих само на цигулка и не се забравя. Разбира се, време за големи произведения като цигулковите концерти на Брамс, Чайковски трудно е да се намери и аз си го знам, че в момента е трудно да изсвиря някой от тези концерти, но повтарям стария си репертоар, който  не е твърде малък. Ще ми се да не се предавам, макар че цигулката изисква страшно много занимания, предимно практически – просто трябва по 6-7 часа да се свири на ден, които като липсват, аз си усещам. Усеща се, но засега тези неща ги балансирам някак си като дирижирането е на първи план в момента, но и все повече композиции се появяват. Сега изрових една моя много стара творба, първата ми творба за оркестър, която е писана през 1997 година. Изпълних я в много градове в Германия, но оттогава, тъй като беше написана за огромен оркестър, нямах възможност да я изпълня. И сега, благодарение на съпругата ми, която преработи произведението за пиано и струнен оркестър, успяхме да го изпълним. Даже не вярвам, че тогава съм бил на 21 години и сега много ми беше приятно. Аз имах привилегията да съм цигулар именно затова, че още от деветгодишен свирех в оркестъра на Влади Симеонов. И тази практика и по-късно с Филхармония на нациите, с която изнесохме над 1000 концерта из цял свят, тогава научих страшно голям репертоар. Аз бях втора и първа цигулка, винаги в средата на оркестъра и това ми даде много. Това за един пианист е много по-трудно, тъй като те нямат първоначална връзка с оркестъра. Но мисля, че няма особено значение дали си пианист или цигулар, ето Саша Попов, много цигулари българи са диригенти, наистина Константин Илиев, Емил Чакъров.”, казва в коментар като музикант Мартин Пантелеев затова дали повече са цигуларите или пианистите, които поемат диригентската палка, като си припомняме светила като Караян, Бърнстейн и с днешна дата Баренбойм, но към цигуларите прибавя и Лорин Маазел. Мартин  е избрал преди всичко дирижирането и, наистина за него това е вече посвещение. А и го признава с въодушевление.

„Дирижирането изучавам все повече

и намирам отговори за значението на един диригент – опитвам се по интересен и лесен начин за хората да опиша каква е ролята на един диригент. Много хора, дори хора, които ходят на концерти не знаят, въобще, за какво един диригент е на сцената. Те имат впечатлението, че това е човек, просто да маха, да танцува. Те така са ми казвали, когато е силно, той като чуе музиката и прави силни ръкомахания и като е тихо трябва почти нищо да не прави. Аз се опитвам да обясня с прост език, естествено, който иска да навлезе повече в материята може да си купи книгата на Мусин за дирижирането, но те са написани с твърде труден език за един немузикант. Аз искам да тръгна оттам, че диригентът е затова, най-малкото един оркестър да започне и да свърши заедно. Това само по себе е вече полувъзможно при някои композитори. Оттам нататък започваме да говорим за темпа, за интонация, за какви ли не малки детайли, които са…аз като започнах да пиша и първите пет страници, даже не можех да започна с ангажиментите на диригента към оркестъра. Това е една огромна симбиоза от фактори, които човек е длъжен да постигне като диригент .

Но самата идея за светлина и за енергия –