Има нещо, което не понасям  и то е използването на морала като рекламен бранд. Прикриването на себични цели зад надути думи с назидателен плам.

Звучат фалшиво, но не това е най-важното. За мен важното е да има все пак някакви пространства на Истина. Какво ще стане, ако тя изчезне напълно?

Кодовете на лъжата са разпознаваеми. Самата тя е безплодна. Моралният релативизъм също граничи с лъжа. Колко енергия се хаби, за да се заобиколи това инстинктивно познание. Изглежда робът няма право на истина.

Хора – всякакви. Посредственост – необятна. И какво? Не е ли всеки свободен да пребивава в измисления си свят? Да гони химерите на своето его, да го храни и гали, подарявайки му фалша на измислените си дарби и блясъка на въображаеми постижения?

 Нещо обаче ми писва от ордата проповядващи фарисеи. И от селяндурщината в кенефа на дявола. Мислят го за палат, а истината – за тоалетна хартия.

 Винаги съм се чудела защо добрият яде толкова бой преди да спечели. Може би защото гневът му е поразяващ. И окончателен.
Една хубава дума.