С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

Борис Христов

чрд!