След ехото,
избягало от мене –
настигна ме
на ехото
гласа.
Не беше
моето ехо,
а от тебе
изтичаше
на глътки тишина.
Когато
всички звуци
замълчаха,
а ехото
засрамено  
замря,
от бялата уста
на тишината,
душата ти
за мене
зашептя.
Душата ми
на твоята отговори
- омаен миг –
затворен в тишини.
Сега отново ехото говори.
Затова и аз, и ти –
мълчим.